Играта в образователния процес

Питър Грей разграничава насочената игра и контролирането в играта в образователния процес. Тук разказва за играта в чистия й вид

Има училища, които работят на пълен пансион, където децата могат да играят на воля докато се наиграят. От тази свободната, ненасочена игра, която ни научава на социални умения, на хумор, на удоволствие и много други.

В Summerhill, например, децата играят колкото им се играе и когато се почувстват готови да учат, те вече нямат нужда от игра в учебния процес. Ето защо се случва да покрият материала за матурите си в рамките на 2 години усилена подготовка по самоинициатива. 

Там децата имат поле да играят постоянно и спонтанно и за това, когато решат да учат, нямат нужда играта да отклонява вниманието им от неприятното преживяване на ученето. Ученето се е превърнало в лична мотивация.
Но тези случаи са малка извадка.

Въпросът е как в днешната действителност, в българското училище да не се стига до неприятното преживяване от ученето и липса на смисъл в децата.

Още от 60-те години на миналия век, Д-р Лозанов говори за дидактогенията- неприязън към ученето.

За това той интегрира играта в учебния процес при деца и възрастни като включва дидактични и недидактични игри.

Едните игри са по-спонтанни, дидактичните са по-контролирани, но и двата вида имат конкретна образователна цел.

 Когато се мине през такъв етап на ,,маскиране“ на ученето с приятна игра, макар тя да е насочена, естествената игра се възвръща в живота ни.
Първоначалният стадий е да се ,,облече“ намразеното еднообразно учене в по-приятни дрехи, докато се разхлаби хватката и се пробуди интерес.

Колкото повече отделяме училището и сериозното от детското, приятното преживяване и играта, толкова повече откликът ще е загуба на мотивация.
Берт Хелингер говори за това , че когато отхвърляме нещо или го изключваме, то намира своеобразна изява, става неприятно видимо в новата конфигурация.
Например, изключвайки удоволствието, забавлението, играта, то някой в класа вероятно ще се държи драматично лигаво и прекалено игриво, като така ще отразява изключения фактор.
Забавлението и ученето се смятат за антоними и оксиморони.
Но животът прелива във всички нюанси- забавление, мъка, усърдие, радост и много др. Така и

ако образованието е органична част от живота, то ще включва и забавлението, без то да е бягство или отклонение от ученето.

На пук и срещу, не работят в нито една група. Ако не сега, в следващите випуски или поколения, дисбалансът ще се прояви чрез засилена изява на изключеното.

Когато всяко си влезе в руслото, тогава играта ще е игра, а ученето учене.
Но докато има липса на игра в ежедневието, отглеждането, общуването, е добре да минем през прехода.

В превантивната педагогика (резервопедия за деца), децата имат нужда от по-малко игри в учебния процес. Докато ние възрастните, които сме забравили да играем, в първоначалния чуждоезиков курс  имаме нужда от бомба с игри, чрез които да се отключи детското, да си спомним.

В следващите нива курсове за възрастни, обучението е почти същото като в стандартни условия, съвсем обрано откъм игри, стимули и отклоняващи вниманието от болното място фактори. Това е защото вече сме реабилитирали онази спонтанна и по детски любопитна част в себе си. Играта и ученето вече са на отделните си места, а преживяването от ученето не е неприятно.